Irene la fata

Отдавна се каним да започнем сериозно да ходим на преходи, не, не искаме и няма да станем свръх планинари, някак не ни е заложено или не сме стигнали този момент, но с чисто сърце можем да кажем, че обичаме природата, възищаваме ѝ се, пазим я и я уважаваме.

Както знаем (най-добре ние) с Андрей малко трудно се получават нещата, не че нещо, детето си е много добро, но малко мрънка. Направихме няколко неуспешни опита и няколко неподходящи места за/с него. Но пък нали като си наумя нещо и не се отказвам лесно.

И ето ни го първият мини преход от Копитото до хижа Камен дел. Разстоянието е 8-9 км в двете посоки, приятна пътека в по-голямата си част равна, хижата си заслужава много, отвън беше като приказка, зелена трева, дървени маси с пейки, прекрасна гледка към София, едни кебапчета и кюфтета се пекат на скара, вътре се предлага шкембе с гъба кладница, боб с манатарки, едни големи кучета ни посрещат , хората се поздравяват и усмихват, изобщо идилия.

Навръщане поносихме малко Андрей, но по-голямата част от пътя вървеше сам.

На следващия ден отидохме двамата с Красимир, паркирахме на Боянската църква, откъдето и тръгнахме, минахме през Боянски водопад и стигнахме до хижа Тинтява, където ядохме страхотна гъбена супа. В двете посоки разстоянието беше около 15 км и определено нямаше да се справим с Андрей.

*Тук искам да отбележа, че нашата подготовка е нулева, нямаме нито раница за носене на дете, нито подходящи обувки за преходи, нито сме в кой знае каква физическа форма.

Няма да съм многословна, само ще кажа, че много ни хареса и ще опитаме да сме по-постоянни, за да създадем спомени с децата си и да им покажем какво е любов към природата, за да може утре като порастнат да изберат разходка на Витоша, вместо кафене в молл-а (като едното не изключва другото, но вие разбирате какво имам предвид). Планината е чудо и лекува душата, нищо ново и незнайно, просто аз забравям понякога в забързаното си ежедневие, но се старая да си припомням истинските неща и да не губя съвсем горската си пътека.

*Раниците са предоставени от Fjallraven Sofia https://fjallraven-shop.bg/bg/c63-kanken/f/pa=1

С обич,

Ирена

Еми, така е, годините си минават и наскоро се бях сетила за поста си, когато Андрей стана на 1 година, хем вчера, хем отдавна. Гледам го и виждам как се е променил, визуално и като характер, вече има такъв и не се свени да го проявява. Не знам точно какво искам да напиша и дали изобщо е нужно, по-скоро искам да го запечатам за себе си, ей така, след някоя друга година да видя и усетя какво съм мислела.

Обич е, обич са, най-голямата и най-истинската, колкото и тривиално да звучи, но всеки ден е подарък с тях. Карат се, сдобряват се, целуват се, пошляпват се, идват да се гушкат, после ритат с крак и се инатят, вечер по пижами носят книжки и не мога, честно, не мога да им откажа, каквото и да става, нощем проплакват, друг път се смеят, боледуват, притесняват ни, падат, стават, ядосват ме рядко, повишавам тон, после се извинявам (да, много държа да се извиня), пипат тигана за палачинки, не искат супа от коприва, трудно ги карам да си измият зъбите, после трудно ги изкарвам от банята, сушенето на коси е най-големият проблем, който имат в живота. И така трябва да е, за да може накрая да видя светналите им очи от смях и радост, за да може моите да светнат от сълзите, които си пробиват път, не от друго, а от благодарност, че ги имам, че имам живота си, такъв каквъто то е.

Бъди смел, добър, честен и справедлив, Андрей. Аз винаги ще бъда някъде там, дори и да нямаш нужда от мен, ще знаеш, че ме има.

Това е тортата ни, всяка година си казвам, че няма да се занимавам, а ще поръчам една готова и всяка година не устоявам и давам всичко от себе си (колкото толкова). Украсата стана страхотна, направихме я заедно с Никол, мисля, че аз се вълнувах малко повече от децата 😀

https://www.instagram.com/p/CHufEpIDVKS/

Мисля, че дори и да не ме познава някой, то е нужно да има добър вкус за книги и веднага ще ме припознае като сродна душа. Чета много (по мои критерии), обичам да чета и не го правя за слава и не подлежи на извинения като „нямам време“, просто, защото не си представям живота си без книги, нещо като да спра да дишам, защото ми е натоварено, не, няма такава опция при мен. Тук идва моментът да споделя как в очите на други хора имам много свободно време и нали има две баби, които помагат (да, ама от време на време, и не, за да чета книга, а за да изпера и сготвя), през годините съм слушала какви ли не неща и винаги отговарям, че денонощието има 24 часа, за съжаление и аз разполагам само с тях. Та, имам две деца, нямам домашна помощница, никой не приготвя храната вкъщи вместо мен, никой не чисти вместо мен, никой не ни взима и води децата на училище и градина, никой не пътува по два часа на ден до работа и обратно вместо мен, никой не работи 8 часа вместо мен, изобщо имаме всички задължения като на всяко средностатистическо семейство и се справяме сами, бабите се включват при някое малко бягство извън страната или кино/театър вечер, that’s it.

А задълженията не стихват и съм видяла три неща, трябва организираност, гъвкавост и понякога да зарежеш всичко. Никой не гони перфекционизъм, това не е състезание, тук е заложено личното щастие и това на семейството, а никой не иска майка на ръба на нервна криза, която е излъскала цялата къща, приготвила е 4 различни храни (коя от коя по-здравословна), тренирала е, изпрала, изчистила и още куп задължения. Или може би е възможно, ако не работиш, аз бих се справила (поне така си мисля) , ако си върна онези 10 часа, които прекарвам в работа. И така, понякога оставям неща, които и мъжът ми може да направи или поне водя някаква битка да ги направи, защото колкото и да изглеждаме супер щастливи, нали не си представяме, че реалността е винаги розова и Красимир ходи с престилка вкъщи, правейки мъфини. А с две деца на различна възраст е също толкова…хм, предизвикателно е да се справиш с тях и да откликнеш на нуждите им във всеки момент, предизивкателно е да ги сложиш в 21 часа и да прочетеш две различни приказки (на 7 години и 2 години са), предизвикателно е в събота сутрин да приготвяш закуска, а те да стоят мирно без да падне блокът от викове и скачане, защото все пак е 7 сутринта, още е тъмно и ми е жал за съседите (само за избрани).

Но въпреки всички предизвикателства, човек търси ли най-добрия изход от ситуацията, го намира, рано или късно. А така изглеждат децата, когато са спокойни, нещо интересно занимава съзнанието и привлича вниманието им, а именно приложението за аудиокниги Storytel

В никакъв случай не казвам, че заменяме четенето със слушането, но честно, много е приятно, даже аз слушам с тях приказки от Storytel, съзнанието ми се освобождава и вместо да пусна поредния сутрешен блок, то приказките се оказват изключително приятни, слушаме в колата, когато четенето се оказва невъзможно. Изобщо не виждам по-добра алтернатива от това да ги занимая, докато аз успея да свърша нещо по къщата или дори и да седнем заедно гушнати на дивана, а признавам, понякога си мия косата или нещо друго дамско, докато те си слушат, чувам ги, виждам ги и вместо да викам по тях „не скачай на леглото“ , „не се качвай на бюрото“, „не го бутай с шейната по ламината“, „не играйте на гоненица по чорапи на плочките“ и подобни, то съм спокойна, че се занимават с нещо приятно и спокойно, което кара и тях самите да са в покой.

А наскоро и аз открих това щастие, когато мозъкът ми е на ръба да заври, очите ми са зачервени, защото съм гледала в монитора 8 часа, че и отгоре, просто си лягам, включвам си нощната лампа, затварям очи, слагам слушалките и не чувам нищо друго освен избраната книга. Ами вълшебно е и наречете ме егоист, но предпочитам да оставя оправянето на дрехите за утрешния ден, за да имам това време за себе си.

А сега можете да го откриете и вие, заедно със Storytelви подаряваме един месец безплатен достъп до приложението. Трябва само да последвате този линк (www.storytel.com/irenelafata) към специалната лендинг страница и да се регистрирате. 

*С любезното съдействие на Storytel