Юни’25

Един от последните дни на юни е и няма да ви лъжа, че докато пиша тези редове съм в Кубо във Варна и ми е прекрасно. Спокойно, пълно и за първи път от доста време не искам да съм никъде другаде. Гледам морето и съм се замислила за някакви екзистенциални въпроси. Колко е интересен животът, колко е разнообразен, предизвикателен и променящ се непрекъснато. През колко много и различни етапи преминаваме, как всеки се справя по своя си начин, нагажда се и се приспособява. Човек има нужда понякога да остава сам със себе си и в тези моменти е безкрайно необходимо поне да се харесва и може би да си вярва. Знам, че звучи клиширано, лесно и заучено, но най-вероятно и аз самата се опитвам да се убедя в това. Да намеря някъде там тази искра, тази надежда, която да сграбча и да държа здраво, макар че в бурно море се случва да изпуснеш спасителния пояс, но важното е да изплувам и да се хвана отново.

Не ми се случва нищо драматично (макар думите по-горе да говорят друго), просто някаква малка криза, през която (сигурна съм) ще премина и ще стигна невредима до брега. После пак…в морето, в безкрайното синьо, което е и спасител, и приятел, и утеха, и радост, и всичко.

Относно препоръките ми за юни, нямам такива. Оставям малко пространство за чувства и емоции, които оказва се са необятни и бездънни.

Мисля, че досега не съм ви благодарила, а това е важно, не знам дали за вас, но със сигурност за мен. Благодаря ви, че четете този блог, че отделяте от времето си и искрено се надявам да припознавате себе си в някои моменти, надявам се, че не ви е чуждо, кухо и сухо, защото толкова мога и може би не е много, но е всичко, на което съм способна. Не искам да оставям следа, искам да съм тук и сега.

По стара традиция юли и август няма да има бюлетин, не защото си взимам творческа почивка, а защото ще събирам сили и вдъхновение, ще търся душата си, за да продължа и да бъда пълноценна, за мен, за вас, за семейството и за приятелите си.

Прекрасно лято, хора. Радвайте му се, дори и да не ви е съвсем до това, защото летата, които имаме се броят и както знаем никога повече няма да бъде лятото на две хиляди двадесет и пета.

Ще се видим края на лятото!

До скоро,

Ирена