Ноември’24

Вече сме към края на ноември и учудващо е много приятен месец, обикновено го пренебрегвам, но тази година се представя повече от добре, отдавам го на хубавото време или на позитивното ми мислене откакто си пиша благодарностите сутрин и вечер (макар да пропускам понякога). Показателно за мен, че се намирам в комфортна зона е, че грам не поглеждам с копнеж по нечии пътувания, някак знам какви са моите избори, знам какво ми е достатъчно и какво ми идва в повече, лека-полека се отърсвам от влиянието на социалните мрежи, които ме карат да се „глезя“, „възнаграждавам“ и „третвам“ под техен натиск, а го правя, когато наистина имам осъзната нужда и си е моя, а не нечия чанта или нечий Рим (макар в това твърдение да не съм съвсем убедена). По-долу съм събрала няколко неща, които ме впечатлиха. Дано Ви харесат.

„Плънка“ – това е бюлетинът на Еленко Еленков от „Говори интернета“. Безплатен е и излиза всяка седмица. Не е тайна, че съм огромен фен на „Естествен интелект“ и „Говори интернета“, така че следя зорко всички странични неща свързани с тях. Бюлетинът е далеч от стандартните и много ми харесва политическата част, която е поднесена без никакви пристрастия, кратка, информативна, интересна и най-важното, след това ме кара да продължа да търся детайли по дадената тема. Запишете се и пробвайте, отписването трае 1 секунда, ако не е вашето нещо.

Вечните Levi’s – не се сещам за по-непреходна и никога не излизаща от мода марка дънки. За пореден път си доказах, че три чифта на бранда за поне 5-6 години, си заслужават сто пъти повече от 15 чифта за същото време на други марки. Моят избор е да инвестирам в неща, които ще ми служат вярно дълги години.

YSL глос – сега като разглеждам Douglas и не съм сигурна кое точно е моето червило, защото това, което пише на моята опаковка като име се различава от техния сайт, но ще се водя по картинката и номерът 1 В. За моите представи, дадох неприлично много пари за червило, но от друга страна никак не съжалявам, това е най-хубавият глос с цвят, който съм имала. Моето е възможно най-безцветното и неутрално и въпреки това ме кара да вървя по улицата с друга нагласа. Даже бих си купила второ.

Garderob design – е качествен минималистичен български бранд. Имаха намаления и си купих втори топ от тях, като първият е един от най-хубавите, които имам вече почти 3 години. Материите, които ползват са страхотни, кройката е великолепна, а за отношението нямам думи да опиша колко е лично и с внимание.

Фото магнити от Pixiphotobooks – всички познаваме фото книгите на Pixi, които години наред събират най-милите ни спомени и са прекрасен начин да се върнем към тях, защото нека не се лъжем, но друго е чувството да отвориш една прекрасна фото книга и да погалиш лицата на любимите си хора, а не само да ги гледаш през екрана на телефона или компютъра. Отскоро Pixi предлагат да запечатат моментите ни на магнити, които можем да сложим на хладилника и всяка сутрин да започваме деня си с усмивка. Аз имам и от двата размера, но определено искам още.

Днес ще завърша бюлетина с едно стихотворение на Катерина Василева, което ѝ донесе златното яйце на националния конкурс „Веселин Ханчев“.

По-малък свят

Мечтаехме за по-малък свят

като хралупа на семейство катерици.

Свят, в който е събитие вятърът да пълни

стомаха на изпраните чаршафи

и всяко бистро да носи името „Звезден рай“.

Нищо да не бъде по-голямо от крайшник хляб

и от трапчинка на полуусмивка.

Да се събира под гъбите след дъжда.

Свят, малък като чуденето какво да обядваш

и как да оцветиш слънцето,

като привилегията да си говорим за музика.

Мечтаехме за свят с размера на светулка,

в който тревогата се ражда само

от гръмотевиците,

и пишем, без да сме поети,

за нарове, смокини и кокичета.

Мечтай си,

каза ни светът.

И се смали до цев на автомат.

До зениците на разочарованите ни бащи,

до гробовете на деца.

Разбрахме, че са ни излъгали,

че никога няма да видим война –

че никога няма да водим война –

и чудовища в гардероба.

Недораслите ни тела се изхлузиха

от хамаците на безгрижието

и паднаха в кал и руини,

пясъчни мостове,

стени, между които стенем.

Свихме се до ембриони в къртичи дупки.

Очите ни почерняха.

Любопитството написа епитафията си.

Изчезнахме.

Малки, малки, малки

станаха човечетата в нас,

които караха краката ни да тичат

към катеричите хралупи.

Гласовете ни угаснаха

и не можахме да простим,

че светулките се оказаха

просто ракети в небе, в което

няма никакво слънце

за оцветяване.

До скоро,

Ирена