Разходки

Разходки

Всички прекрасни, щастливи и удовлетворени лица по снимките не винаги са такива. Колкото и да показваме невероятните си деца, които са проходили на 6 месеца, ядат всичко каквото им предложим (най-вече броколи и марули), четат книги на 4, детски филмчета никога, добри са, отговорни, честни, помагат ни, оправят се сами, на 5 години вече спокойно говорят английски и немски, ходят на поне 2 спорта, свирят на нещо…да, ама не точно. Всички деца са си деца и минават през детски периоди, то обратното нямаше да е нормално, и най-добрите понякога тряскат вратата в гнева си, и на най-учените понякога им се иска да избягат от час, и най-кротките удрят парното с лъжица и се наслаждават на произвелия се шум, и най-начетените искат да гледат „малките титани“ по CN. И дъщеря ми е една от тях, и ако до скоро бях в потрес от едно нейно обръщение изплъзнало се ненадейно от устата ѝ (Успокой се малко бе, жено), което е любима фраза на титаните, то вече приемам нещата нормално. 

Бях пуснала една снимка и надписа гласеше, че сме се скарали 3 пъти, получих въпрос „Ама и другите ли се карат?“. Ми караме се, това, че снимките са хубави и щастливи се дължи и на това, че обичам да снимам, а и кой ли си признава недостатъците. Та караме се, защото бебето спи, а тя играе баскетбол и се опитва да счупи лампата, която служи за кош, караме се, защото вече е изпуснала закуската в детската, на път е да изпусне и обяда, а тя седи невъзмутимо по гащи на студените плочки и си прави форми от суровите спагети, караме се защото не си пази Легото, изгуби частите и сега иска същото. Куп други битовизми, има ги навсякъде, понякога ги подминаваме, понякога водим мъдри разговори (да не забравяме, че всичко се случва по метода на Монтесори и няма изключения), понякога си изпускаме нервите. Няма формула, няма как да възпитаваме децата си по учебник. Както колкото и да пиша и чета как да отучим бебето да заспива на ръце, колкото и вещи съвети да получавам от рода на: „ми така си го научила“ или „остави го да се нареве“, ми не става и не става. Да си добър родител и добър приятел не означава да си перфектен, такива няма, означава да си истински добър, истински честен и когато несправедливо се скараш на детето си да можеш да му се извиниш, да признаеш,че си сбъркал и това не е срамно или обидно.

Цялото нещо тръгна от една снимка с едно откровение под нея. Ето ни и разходката, която протече така: Андрей реве и не иска да седне в количката, много е студено, сълзи текат от очите на всички ни, Никол кара ролери хваната за мен и за количката, дърпа и двете, вървенето се оказва предизвикателство, аз разнасям фотоапарат, Красимир мърмори, че едва ли сега е подходящ момент за снимки. Андрей се нааква, спи му се и не иска да заспи, започва да реве за всичко, непрекъснато. Никол иска вода, иска царевица, иска хот-дог, иска на батутите (които зимата не работят), важното е да се иска, аз искам поне една снимка да стане като хората. Всички вървят напред, аз изоставам, започвам да притичвам да ги настигна, настигам ги, спирам да ги снимам, те вече са 10 метра напред. След 30 минути си тръгваме, отново товарим всичко, Андрей седи в мен, не иска и в стола си да седне, не си говорим в колата, тъй като сме си казали някакви неща, всички са неудовлетворени. Прибираме се, Андрей заспива, Никол си измолва титаните, ние си сипваме по чаша вино, стопляме се, не говорим за случката, минало, отново се възцарява спокойствие и обич. Ми така де, живот, какво да го правиш, и хубав, и труден, и безгрижен, и весел, и тягостен, и мъчен, и радостен, живееш го и си благодарен за него.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *