Ница и Прованс част I
Ех, тази Ница, открадна ни сърцата. Ама ей така по френски и доказа, че не само Париж е град на любовта. Но нека да започна от самото начало. Става януари, в мен започва да се пробужда жаждата за пътувания и планове. Зимата е направо като пролет, гледам хората успяват да реагират от днес за утре, да вземат изгодни билети и да се радват на едни 15-16 градуса в Европа. В крайна сметка решавам (за пореден път), че не мога аз така, а и как ще ходим някъде февруари, рискът времето да се развали е само някакви си 98%. Предразсъдъци, какво да направя. В крайна сметка две дестинации се конкурират, Андалусия или Прованс. Можете ли да познаете кой е моят фаворит и кой на Красимир:) С много мрънкане, разкази, снимки и увещания, той склонява и „Добре, айде, взимай ги тези билети за Малага“. Обаче отива на ергенско и аз оставам сама вкъщи с една бутилка просеко, след две чаши, виждам една пролука как мога да удължа пътешествието в Прованс и да включа Италия за финал. Толкова ми и трябва. Билетите са взети, аз съм крайно доволна, че съм „излъгала“ системата, но някак не е голям ентусиазмът ми, макар да не мога за никое пътуване да кажа, че ни е било зле или не ми е харесало. Ама нали знаете как има някои места, за които сърцето Ви копнее малко повече.
Тръгваме към Ница, Красимир е изключително доволен, аз съм леко „meh“. След 2 часа полет и пълен до дупка самолет, кацаме в Ница. Грабваме по един билет за 1,50 евро и се мятаме в трамвай 2, който спира точно пред изхода на пристигащи и ни откарва на 200 метра от airbnb-то, което сме си наели. Докато се возим едни 40 минути в трамвая, забелязваме, че вътре има малки телевизори и рекламират футболната среща Ница срещу Базел, която се играе същата вечер. След 10 минути имаме два билета и изцяло променен план за остатъка от деня.
Идва време да слезем от трамвая и да се озовем на площад Гарибалди, трябваха ми точно 10 секунди, за да знам, че Ница е любов завинаги. Отправихме се към апартамента и пътьом се натъкнaхме на италиански магазин, от който взехме някой страхотни неща, като мортадела и Peroni. Настанихме се, хапнахме и излязохме на разходка, докато стане време да се отправим към стадиона. Тук е моментът да споделя за апартамента. Той представляваше една голяма стая, в която има разтегателен диван, кухня с всичко необходимо, маса за двама и баня с тоалетна. Беше изключително чист и приятен, както и Gaelle (собственичката) беше много приятна и отзивчива. Да не забравям разумната цена и страхотната локация. Единствен недостатък беше входът, по едни стълби, нагоре-надолу, но не беше чак нещо притеснително.
Първите три нощувки бях запазила в Ница, като през деня обикаляхме в района, а следобедите и вечерите прекарвахме в Ница. Успяхме да разгледаме доста неща и същевременно не сме бързали, а напротив, наслаждавахме се на слънцето, на компанията си, на разходки по крайбрежната алея и съвестно се бяхме отдали на dolce vita по френски.
След един продължил до късно мач, изморени от пътуване и емоции, решихме следващият ден да не ставаме рано и да бързаме. Предварително бяхме гледали какви опции има за придвижване до местата, които си бяхме набелязали, но в движение променихме транспорта, тъй като през Google maps в деня на пътуването излизаха различни варианти и избирахме най-бързия и удобен за нас. Първия ден успяхме да отидем до Монако и Ез с автобус, който буквално спираше пред блока ни. Пътуването до Монако не беше от най-приятните, тъй като явно доста хора се запътват натам сутрин, та поседяхме малко прави, но стигнахме за около 30-40 минути. Не забравяйте, че влизате в кралство Монако и е желателно да изключите интернета си, а не като Ирена да се озовете със сметка от 60 лева за нито едно обаждане и никакво гледане в интернет. Обиколихме стандартните неща и после се мушнахме из малките улички. Монако не е точно моето място, но беше толкова слънчево, сградите в толкова топли цветове и някак спокойно ми се стори, че накрая доста ми хареса. След разходката там хванахме същия автобус и слязохме в Ез или каменният град. Симпатично, малко и препълнено с туристи градче. Дори не съм сигурна, че е град и колко точно души живеят там. Хапнахме, поразходихме се и решихме, че е време да се прибираме в Ница. Отново с автобус, този път ни се наложи да почакаме, тъй като се оказа, че автобусите са на по-дълъг интервал от време. Накрая се бяхме събрали стабилна група хора, че чак беше притеснително ще успеем ли да се качим всички, но успешно се набутахме. Винаги има място за още един.
Вечерта имахме резервация в ресторант Acchiardo. Облякох си копринената рокля, хванахме се за ръце и слънцето ни съпроводи до това прекрасно място. Бях направила резервация седмица по-рано по телефона. Повярвайте ми, шансът да седнете, ако нямате такава е около 0.01%. Това бяха едни от най-милите хора и едно от най-уютните места, на които съм била. Храната беше страхотна, виното, всичко. Рядко се чувствам на място, напълно доволна и без грам забележки.
Ден пореден. Тръгваме към Nice Ville, тяхната централна гара. Проверили сме как да стигнем до Saint Paul de Vence и с бодра крачка се запътваме в нещо като последен момент. Аз нали съм голяма разбирачка, то в Италия как е, ехеее, машини за билети да искаш, каси, всичко става за две минути. Стигаме гарата и се озоваваме в една голяма лудница, хора извират отвсякъде, има около 5 машини всичко на всичко, пред тях са се наредили поне 10 човека, не мърдат. Намирам служител и аз не знам какво точно го питам, но разбираме, че няма да се разберем, а и на него изобщо не му е приоритет да се занимава с мен. Някак успяваме да купим билети, влакът за късмет закъснява и след 15 минути слизаме в Cagnes sur Mer, пред чиято гара чака автобус 655 и срещу 2,50 евро (мисля), ни отвежда в едно от най-романтичните и красиви места, на които сме били. Каквото и да кажа за Saint Paul de Vence, ще бъде малко, той просто трябва да се посети. По улиците му имаше безброй магазини, галерии и толкова много хора на изкуството, че не можехме да се откъснем от красотите им. Въпреки нежеланието ми да си тръгна оттам, отново хванахме автобуса, който ни върна на гарата в Cagnes sur Mer и след 10 минути вече пътувахме за Антиб.
Може би за хората Антиб бледнее, особено на цветната красота на малките градчета в Прованс, обаче аз така съм си мечтала точно за там, Пак не мога да кажа от кого, но бях попаднала на снимки оттам на залез. Една мека светлина, златният час, фонтаните ромолят, площадите се къпят в последните слънчеви лъчи, хората спокойно отпиват от чашите си. Истинска приказка. Е, не беше баш така, защото нито имаше слънце, нито бяхме в златния час, фонтанът не работеше, но пък имаше прекрасен винтидж пазар, едно младо момче пееше френски шансони с акордеон, пихме най-хубавото капучино за пътуването и отново срещнахме само мили и усмихнати хора. И така, Антиб остава в сърцето ми.
Прибиране с влак за има-няма 25 минути и импровизирана вечеря в тайландски ресторант. Обожаваме тайландско, но за съжаление не мога да приготвям, а и не съм попадала на някое място в България, където можем да се храним и ястията да са наистина автентични и вкусни.
Вечерята е по-рано, а разходката по крайбрежната алея по-дълга. Обхождаме я от единия до другия ѝ край. Завършваме на фонтаните, които светят в цветовете на Франция, последна чаша вино и приказката ни в Ница свършва, за да продължи на друго място. Времето никога не стига, но съм доволна и изпълнена с мир, любов и благодарност, че живея в този свят на възможности и избори, които зависят само от мен си (в повечето случаи).
И се връщам, откъдето започнах и доказвам на себе си, че целият свят е красив стига да имаш очи и душа да го видиш, всяко място е неповторимо, носи своя заряд и дух, и не може да се сравнява с никое друго.