11

Доста сантиментален ден ми е днес, даже още от снощи е такъв.

Преди цели 11 години съм родила, а чак сега разбирам, че времето е относително понятие. Появява се едно съвсем мъничко бебе, което изведнъж става голямо бебе, тръгва на ясла, обръщам се и е малко дете, чиито къдрици снимам неуморно, докато кара балансиращо колело. Мечтая как ще поотрасне, как ще започне да разбира повече, как ще ми отпаднат някои битови ангажираности, а докато това се случва го гледам с обич и захлас, мириша малката му запотена гушка, влизам в спалнята да го проверя дали спи спокойно и оставам заровена в прегръдките му, вместо да се върна на масата с приятелите, които се веселят и до вчера са били на челна позиция в живота ми. Малкото дете за секунди се превръща в дете, започва да се променя с всеки миг, но все още обгръща шията ми с ръчички и все още подава пръстче за целувка след като се е ударило. Продължава да бъде дете още известно време, но в това време става и все по-самостоятелно, приказките вечер се разреждат, защото то е започнало да чете само́, няма нужда от мен, за да влезе в тоалетната и няма нужда да го пазя вече по площадките, защото то самото пази малкото си братче. Става първи клас и сълзите просто не могат да спрат на 15-ти, заспива по време на занималня, раницата е по-голяма от него, не може да подреди учебниците, но пък гордо носи чантата за плуване. Времето продължава да минава и носи със себе си първите приятелства, първите разочарования, но и носи първите сбъдвания на мечти, първите успехи, първите големи гордости. Така неусетно ми се струва, че вчера съм започнала да раждам и всъщност самата аз съм била едно изплашено дете, което не е знаело какво точно го очаква. Усещало е, че е нещо голямо, че е нещо несравнимо, че е щастиеТО, оказва се, че детето в мен е било подготвено само на теория, а практиката никога не спира.

Изведнъж животът се променя и каквото и да става, знаете, че ще сте родители до последния си дъх и никога няма да можете да облечете с думи любовта си към тези същества, които са най-добрата част от човечеството. През всички години ще си казвате, че трябва да сте тук и сега, че тези моменти никога няма да се върнат, че най-важното е обичта, но и ще се борите за по-добра работа, по-добър стандарт, ще се борите да утвърдите себе си, пред света, пред детето си и най-вече пред себе си, ще се борите с всичко и всеки, ще бързате, ще се обвинявате, ще съжалявате, но и ще се радвате, ще плачете от щастие, от носталгия, животът ще Ви сблъсква с всякакви предизвикателства, за които не сте и подозирали, а вие просто ще затваряте очи и ще пътувате във времето назад, ще се чувствате още деца, които са на гости на приятел на третия етаж и ядат най-вкусните спагети поръсени с черен пипер, или ще се заливате от смях с малкия си брат, или ще усещате миризмата на прясно окосена трева по поляните докато държите дядо си за ръка, или ще берете къпини в гората зад къщата, или ще играете на гоненица с ожулени колене около блока, или ще се учите да карате колело, или ще загубите онези пари, които са Ви дали ваште, за да купите кисело мляко… и така, хора, времето е относително понятие, утопия, която всички искаме да хванем, да притежаваме, но за съжаление не можем.

Обичам те, Никол, и ако мога само едно нещо да ти пожелая, то е безкрайна и истинска любов, любов към всичко и всеки който те заобикаля, към това, което правиш и към това, което си ❤

Мама