Февруари’23

За първи път ми се прииска да пропусна бюлетина този месец. Казах си, че няма какво да споделя, самата аз не мога да откря нищо съществено в ежедневието си, малко тъжно протича, предимно работа от дивана и никакво вдъхновение. И тук не говорим за снимки и постове в Инстаграм, а за онова вдъхновение, с което започваме деня си, радваме му се и ни изпълва с удовлетворение. Да съм честна, насилих се и отворих блога с идеята да се опитам да започна и всъщност видях, че съм си нахвърляла записки и ми се стори, че не е чак толкова безсмислено ежедневието ми и въпреки, че няма да споделям нищо купено и никъде, където съм отишла или ще отида, то успях да открия разни малки радости, които заслужават да си спомням.

Ще започна с „Въображаеми градини“ на Галина Николова. Няма да правя съчинение в свободен стил какво е искал да каже авторът. Само ще Ви препиша малко поезия и Вие сами ще разберете.

Похлупила ме е голяма тъга

Докато бързам във всичко, не я виждам,

само я нося със себе си навсякъде

и се чудя защо ми тежи раницата,

иначе празна.

Ако забавя ритъм и обърна поглед навътре,

тъгата започва да се показва-

отначало колебливо, после все повече.

Застава пред мен –

стара, почти невидима,

плътна.

Уча се да говоря с нея. Има

какво да ми каже.

Понякога само се гледаме.

Понякога плачем.

Понякога тя ме прегръща,

понякога аз нея.

Гледах Valeria – супер симпатичен сериал по Netflix. Напомня ми малко Сексът и Градът. Имаме 4 приятелки, една писателка, една, която обича свободата и секса, близки са и винаги са си опора. Както и да е, ако се абстрахираме от това и не го сравняваме с нищо, сериалът е супер, обожавам да слушам испанска реч, женското приятелство никога не ми омръзва, особено когато е истинско и силно.

Друг сериал е Fedelta, – Нели го сподели и също доста ми хареса. Даже с Красимир направихме един дебат върху филма по мой разказ, тъй като само аз го гледах. Напоследък съм станала доста наблюдателна, ще ми се да не гледам само повърхностната част на нещата, а да задълбая малко по-навътре, от което произлизат въпроси като: Кога двойките се отчуждават? Как може да обичаш двама души едновременно? Кога и как идва моментът за „толкова години сме заедно“? Изчезва ли тръпката? Сексът рутина ли става, задължение? Кой трябва да поддържа пламъка и това не е ли естествен процес? Много въпроси и разбира се истината е субективна и някъде там, ако изобщо има истина. Красимир сподели, че това са „нормални неща от живота. Когато хората са заедно дълги години се случва“. Романтичната ми душа определено нямаше нужда от толкова прагматичен отговор и разбира се веднага се задейства моята червена лампа и започнах с хилядите съмнения и разсъждения. Понякога не мога да разделям личния си живот от на пръв поглед неутрални теми. Моралът ми заговаря и размахва пръст (в случая срещу сериал), отричайки сюжет, в който единият си тръгва, защото е привлечен неустоимо от друг. И продължавам да поддържам бляна на някаква по детски приказка, в която заживели завинаги щастливо. Но въпреки балонът, в който живея, се оказвам в магазин държейки дантелено бельо, ей така за всеки случай, макар да не вярвам в застраховките.

Така и така съм на испанска вълна, споделям и един разказ на Мария за живота там.

Както и видеото на Велислава и нейното преместване преди броени дни в Барселона.

Испания е прекрасна държава и бих могла да кажа, че е най-близко до сърцето ми след Италия. Разбира се, не забравяме, че аз давам илюзиорна и субективна оценка, тъй като опитът ми е само като на турист, което е доста по-различно от това да се сблъскваш с битовизмите и нещата от живота в друга държава, било тя слънчева, романтична и страстна.

Успях да гледам и филма „Васил“. Иван Бърнев играе страхотно.

Завършвам с Oddur Thorisson, който е мъж на Mimi Thorisson. Едва ли имат нужда от представяне. Истинско удоволствие за сетивата. Мислех да напиша Thorisson във френския шик, но се замислих, че те двамата го носят със себе си, където и да са, „шикът“ е неотлъчно с тях.

В игри и закачки се получи един доста дълъг бюлетин и едно безкрайно приятно време прекарано сама със себе си.

Чикас, предполагам самочувствието и увереността ни, са най-силното оръжие и най-много привличат противоположния пол. Разбира се всичко с мярка;)

До март, Ирена~