Пулия част II
Докъде бяхме стигнали? А, да, Бари. Поемаме от гарата по via Sparano da Bari, животът кипи с пълна сила, преплитат се забързани хора и такива, които изцяло са се отдали на dolce far niente. Гладни и жадни бързаме към Mastro Ciccio, стигаме, опашката се вие извън ресторанта, който работи на пълни обороти, всичко е на италиански. Освобождава се малка маса, стоварваме раниците, взимаме сандвичите, доста са прилични, имайки предвид, че е комерсиално заведение, а всички знаем какво става с тези места рано или късно.
Все още се намираме в централната част, между големите улици, булеварди и палми. Тръгваме към airbnb-ито, което съм запазила, Красимир няма идея за какво става въпрос. Започваме да се вием измежду едни малки и тесни улици, прането ми влиза в очите, прескачам хората насядали на столовете, които са извадили пред домовете си, стряскам се от виковете около мен, звучи като да е голям скандал, оказва се, че две съседки си разказват история, деца на годините на Никол профучават покрай нас с моторчета и стигаме. Както споделих в ИГ, едва ли по-автентично място можех да открия. Домакинът ни Никола е изключително любезен, апаратментът свети от чистота, след него заключвам 4 пъти и слагам резе. След ден и половина вече бях свикнала, нямаше и помен от първоначалното ми напрежение. Оставям линк към апартамента за любителите на автентични преживявания с толерантни мъже.
Първото нещо е сладолед в Gelateria Gentile. На около 100 метра от него е мястото, на което се правят орикиети, след още 100 е Basilica San Nicola, още 100 и катедралата на Бари, сядаме от дясната ѝстрана, пием бира Peroni и четем историята ѝ. В крайна сметка семейната фирма е купена от Heineken. Продължаваме с разходката в Bari vecchia, вече започваме четвърта обиколка на старата част и решаваме, че е време да вечеряме.
Озоваваме се на largo Albicocca, където се намира популярната Pizzeria di Cosimo Bari vecchia, има един човек пред нас, лениво разглеждаме менюто (изцяло на италиански) и се чудим дали да не се върнем след малко, обръщаме се и след нас има опашка от 30 човека(поне), поръчваме и сядаме. Става тъмно, лампичките светват, децата ритат топка, майките им пушат цигари, бабите вече са на столовете и енергично обсъждат нещо, туристи и местни циркулират нагоре-надолу, изпълват улиците и направо няма къде да се разминем. Прибираме се, пред „блока“ две 5 годишни ритат футбол, третото дете седи на терасата с биберона и ги гледа, отвътре се чуват неистови викове от майка им по четвърто дете, отстрани е отворена врата и вътре репетира филхармония, под балкона ни има група от 7-8 души колкото родителите ни, пият бира. Влизаме да се къпем, налягането никакво го няма, криво ляво се изкъпвам, Красимир натиска едно копче и чудо, оправя се, в следствие К. наводнява целия коридор, бършем с кърпи, после простираме. Полунощ е, децата продължават да ритат, съседите продължават да пият бира, само виковете са заменени с музика, някак заспивам към 1 часа.
Ставане с будилник, билети от Бари centrale до Ostuni citta. Пред гарата на Остуни, чака малък автобус и продължава до града, стигаме, отиваме за билети за връщането, отговор: finito. Виждаме Info точка, показват ни друга Tabaccheria и оттам взимаме билети, без час са, то няма и как, никой не е наясно в белия град кога минават автобусите.
Обикаляме малките улици и разбираме, че гърците създават този облик на града, усеща се доста туристическо, снимаме, въртим се в кръг, от райски места до климатици, носим си трипод, вадим го и си правим няколко снимки сами. Идва време за автобуса, отиваме на уреченото място, започваме да чакаме, идват и си отиват хора, питаме се, никой нищо не знае, минава час, идва автобус, отговор prossimo autobus, още 30 минути и ура, вече сме във влака за Монополи.
Гарата както в повечето случаи е доста близо да центъра на града, малък, сгушен, уютен и морски. Повечето места не работят, защото уцелваме сиестата, поглеждаме плажа, взимаме сладолед, цъкаме с език колко е китно, подредено и чисто. Продължаваме към Полиняно, облечени сме с бански, първата ни спирка е Pescaria, вино, сандвичи, пържени морски дарове, друго си е като хапне човек. Обиколка на града, всички спотове за прекрасни гледки, слизаме на известния сгушен плаж между скалите, готови сме да опъваме хавлията и да скачаме във водата и о, изненада, няма пясък, само камъни, едвам стъпвам с обувки, боса едва ли ще пробвам, всички са един върху друг, не е нашето място, Красимир леко помрънква как гледам глупостите на хората в Инстаграм и после го водя по тях, донякъде има право, донякъде няма. Отиваме на гарата, работи само една машина за билети, има поне 30 човека, изпускаме влака и хващаме следващия. По пътя се стъмва, аз съм опряла глава на рамото му, докато той чете Уикипедия за местата, които посетихме през деня. Прибираме се и отново се озоваваме при пицарията от предната вечер, все пак е на 200 метра от апартамента. Нямаме вчерашния късмет, отнема ни точно час за поръчка и сервиране. Без сили сме, тази вечер изобщо не разбирам дали някой пие, пее или друго, събуждаме се чак на другата сутрин.
Запътваме се към спирката на автобусите за Алберобело, която е от другата страна на гарата, слизате надолу за платформите, стигате края и излизате на via Capruzzi. Автобусите за Алберобело, Локоротондо и други спират точно пред La Brasserie (не препоръчвам нищо оттам), билети се купуват малко по-надолу по улицата от табакерия, вижда се табелка с едно голямо Т в синьо. За точния час на тръгване се питат шофьорите на автобусите и се нареждате, билетите са без час, ако успеете да влезете в автобуса тръгвате, ако не, чакате следващия след час. Напомням за маска FFP2, без нея не пускаха.
Пристигаме на жп гарата в Алберобело и всички с бодра крачка тръгваме да покоряваме трулите, пълно е с хора, топло е и е бяло. Разглеждаме без да сядаме и се връщаме обратно, взимаме си билет за Локоротондо от машината на гарата, започваме да чакаме и всички вкупом тичаме към всеки автобус, който идва, за да питаме за къде е. Половин час след графика на автобуса идва нашият, 20 минути по-късно ни стоварва на някаква улица в Локоротондо, обръщам се да питам откъде се купуват билети и откъде тръгва за Бари, вратата се затваря, пускаме се към стария град. Прекрасно е и е много малко, обикаляме го за час, даже спираме да погледаме една сватба. Намираме информация. Билетите за рейса трябвало да ги купим от гарата. Това добре, но откъде тръгва автобусът за Бари?! Там от една улица, на която има една ръждясала табелка, не знаят точен адрес, намират го по картинка в гугъл. Стигаме благополучно 30 минути по-рано на спирката, имаме билети, обаче сянка няма. В някакъв момент идва автобусът и се качваме, любуваме се на гледките, радостни сме, че има климатик.
Прибираме се в ранен следобед, обличаме банските и поемаме 3 км пеш към плаж Pane e pomodoro, който е с пясък (някъде мернах коментар, че в и около Бари няма нито един плаж с пясък. Не е вярна информацията). Пред самия плаж продават студена бира, опъваме хавлията и следващите няколко часа прекарваме там. Красимир си облича риза и дънки от раницата, аз оставам с къси панталонки, потник и боса, ръка за ръка се връщаме към града и се наслаждаваме на нощен Бари (районът по крайбрежната им алея посока плажа е много хубава). Намираме препоръчания ресторант La tana del polpo, пълно е, чакат хора, собственикът е крайно незаинтересован от нас, впрягам всичкото си търпение и мило отношение на света, накрая ни забелязва, чакаме 20 минути и сядаме. Препоръчва ни паста с днешния улов, взимаме една порция, както и един октопод. Храната е хубава, а виното ми се струва най-вкусното, което съм пила. Кафе и последни крачки по тъмно към джелатерия Gentile, в 22 часа има около 20 човека опашка, навсякъде е пълно с хора ядящи сладолед.
Оправяме багажа, навивам телефон, събуждам се на всеки час, накрая се отказвам и ставам, прекарвам 40 минути на балкона и след това тръгваме към гарата. Влак, кроaсани, кафе, самолет, трима човека са станали и бъркат в багажа си, докато самолетът все още се изкачва, включват се стюарди, пилот, сядат. Продължаваме, облаци, лека турболенция, жената до мен спи, аз се опитвам да дишам по схемата на психоложката, няма голям прогрес, няма повече облаци, кацаме, след 5 секунди всички са прави и дишат във вратовете си. Облекчение, хващаме си метро, нямам търпение да се изкъпя вкъщи и да си вземем децата.
Написано на един дъх и също толкова бързо преживяно!
Любов е Италия, любов завинаги ❤