6

Малкото ми момиче, цели 6 години, цифрите ме плашат, чувствата ми ме плашат, затова в повечето случаи ги подтискам. Когато нещо силно ме притеснява или ми носи непоносима болка и меланхолия просто го забравям, не знам къде го слагам, къде отива, но знам, че не мога да си позволя да го изживея, защото ще ме разруши. И тези 6 години ме плашат ужасно много или не толкова шестте, колкото чувството, че нещо отминава, най-хубавите ми години, изплъзват ми се, толкова са бързи, сякаш са станали спринтьори в последно време. 

Караме се, напоследък не успяваме да намерим пътя една към друга, после се сдобряваме, пак се обичаме, аз изискваща и строга, тя отегчена и неподчинена. Вкопчила съм се в първите седем, сякаш са всичко, опитвам с всички сили да давам, да давам всичко, да показвам свят без анимация и телефони, свят, в който да бъде тя, а не просто да мине на бегом през живота. Възможно ли е в днешния свят? Изобщо аз успявам ли да го постигна, че чак имам претенции към едно дете на 6 години? Така ми се иска качество, душата и сърцето ми плачат за него. В свят пълен с фалш и бързина, с показност и материализъм, искам само природа, повече тишина, капки роса и детски смях. Време е да спра себе си, да се мръдна встрани, да погледам мълчаливо и да се уча. Честити 6, моя обич!