Лятна тъга

Никол…всичко в нея обичам. Запотената ѝ гушка, пръстчетата на крачетата (особено малките), обичам мекото на ушичките ѝ, дупето на тръпчинки, голямото коремче, усмивката ѝ обичам, блясъка в очите, крокодилските ѝ сълзи също, къдричките подаващи се изпод шапката, веждите ѝ повдигащи се любопитно или сбръчкани от яд, нослето ѝ пълно със сополи, раздалечените ѝ зъбчета, ината ѝ ми липсва, шума вкъщи ми липсва. Празно ми е в сърцето, мислите ми все към нея отлитат. Дните не бързат, излежават се спокойно под лъчите на жаркото слънце, не искат да си тръгват, а аз ги бутам, гоня, дори на моменти ги плаша, безрезултатно явно.

Вечер е най-самотно, чувам тишината, чувам как прахта пада по мебелите, чувам часовника ми как тиктака, но не отмерва, не му се работи в задух.

Това е да изпратиш детето си на двуседмична почивка с баба му и съпруга ти да е на футбол, и разбира се да е започнала втората седмица, първата е друга мая.