31

31

Миналата година бях много стресирана от тройката, дълго време не можех да свикна с мисълта, че 10 години минаха като миг и толкова ми стана мъчно за тях, домиля ми. Чак в депресия едва ли, но месеци не можех да се отърся от чувството на загуба, сякаш някой ми е взел нещо много лично, хубаво и ценно, но дните се занизаха със същата бързина, ежедневието не се промени и без да се усетя ги приех тези 30 години, започнахме да се опознаваме, да си споделяме, да се радваме заедно, защото както е тръгнало скоро ще се разделим. За да съм честна малко ме е страх от годините, всъщност много ме е страх, една носталгия се е загнездила в мен и аха мина отнякъде, където мястото ми навява много спомени и  сърцето веднага се свива, започва да плува измежду годините, едни усещания се появяват от мъглата, не винаги успявам да ги разбера, по-скоро ме объркват, не искам да връщам времето назад, радвам се на изживяното, не смятам, че най-хубавото е минало. Но и  тъгата е там в гърлото ми застанала и ми нашепва на ухо:Никога няма да се върне това време, никога няма да изпиташ абсолютно същите неща. Виждаш в очите миналото и знаеш, че си е там, твое е, ти си го изживял,но… липсва ми понякога. Сигурно е нормално, сигурно много хора имат подобни чувства, но толкова бързаме и сме се вглъбили в животите си, да вземем максимума, че не остава време да се замисляме, да поглеждаме назад и понякога да потъжим заедно. Няма нищо лошо в тъгата, даже понякога е полезна.

Животът се пормени, колкото и да не искам да го призная, на 20 и нещо си пожелавахме много любов, успех, кариера, кола, пари…на 30 и нещо си пожелавам повече спокойствие, повече време, душевен мир( колкото и изтъркано да звучи) и истински хора. Пожелавам си пикник с приятели, море на бунгала( с много деца) и много книги. 

Добре де и аз съм човек, не съм чак толкова „възвишена“, колкото ми се иска – една миялна и нова чанта няма да върна.

В крайна сметка 31 е новото 21 J



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *