Три години пълнота

Еми, така е, годините си минават и наскоро се бях сетила за поста си, когато Андрей стана на 1 година, хем вчера, хем отдавна. Гледам го и виждам как се е променил, визуално и като характер, вече има такъв и не се свени да го проявява. Не знам точно какво искам да напиша и дали изобщо е нужно, по-скоро искам да го запечатам за себе си, ей така, след някоя друга година да видя и усетя какво съм мислела.

Обич е, обич са, най-голямата и най-истинската, колкото и тривиално да звучи, но всеки ден е подарък с тях. Карат се, сдобряват се, целуват се, пошляпват се, идват да се гушкат, после ритат с крак и се инатят, вечер по пижами носят книжки и не мога, честно, не мога да им откажа, каквото и да става, нощем проплакват, друг път се смеят, боледуват, притесняват ни, падат, стават, ядосват ме рядко, повишавам тон, после се извинявам (да, много държа да се извиня), пипат тигана за палачинки, не искат супа от коприва, трудно ги карам да си измият зъбите, после трудно ги изкарвам от банята, сушенето на коси е най-големият проблем, който имат в живота. И така трябва да е, за да може накрая да видя светналите им очи от смях и радост, за да може моите да светнат от сълзите, които си пробиват път, не от друго, а от благодарност, че ги имам, че имам живота си, такъв каквъто то е.

Бъди смел, добър, честен и справедлив, Андрей. Аз винаги ще бъда някъде там, дори и да нямаш нужда от мен, ще знаеш, че ме има.

Това е тортата ни, всяка година си казвам, че няма да се занимавам, а ще поръчам една готова и всяка година не устоявам и давам всичко от себе си (колкото толкова). Украсата стана страхотна, направихме я заедно с Никол, мисля, че аз се вълнувах малко повече от децата 😀