По пижами

По пижами

Едва ли на толкова усмихнати снимки им приляга пост за страха, но той така трайно се е настанил в съзнанието ми и почуква да излезе, че реших да го разпиша, току-виж се отказал от мен.

Случвало ли Ви се е да сте най-безстрашните млади хора на света, безгрижни, необременени от задължения, изкарване на прехраната, достигане на статут на живот, мисли за осигуряване на деца, работа, битовизъм, а да сте изпълнени единствено с веселие и слънце в очите, свободни сякаш всеки момент ще полетите, сякаш целият свят е пред вас и няма граница, която да Ви притиска.

Да, и аз бях такъв човек и получавах картички за празници от приятели с пожеланието „остани си такава“ и винаги отговарях „разбира се, че ще“, докато някак неусетно не разбрах къде се изплъзна обещанието, как се промени цялата ми вселена, как необремененото ми съзнание тихо излезе през задната врата и затвори. Нямам обяснение кога и защо, може би след като родих Никол и започнах да я обичам повече от всичко на света, явно безграничната любов върви ръка за ръка със страха, явно минавайки, годините носят със себе си мириса на самотата и не, не си представяме, че седя депресирана вкъщи и само се самосъжалявам. По-скоро с всички сили се опитвам да изтласкам страха в някой килер и да го затворя с катинар, но той е упорит и не се предава, ехото му продължава да кънти по коридорите. Дали животът се промени, дали всичко е само в моето съзнание, дали другите също имат страхове, дали излезе вярно, че когато имаш деца и винаги ще се притесняваш, независимо на колко години станат и вярно ли е, че всеки сам си се справя както успее…да, май е вярно и май винаги ще има някои, които са по-големи параноици от други.

Просто едно утешение за тези като мен, че не са сами и има други като тях, че все пак рискуваме и правим всичко за тези човечета по-долу, че все пак страхът не е всесилен и че може би е нормално да го има, в границите на разумното.

Съмнението, което се прокрадваше за тези снимки беше „само да не разлеем кафето на новия диван“, разляхме го, бърсахме го и неуспяхме да го почистим, просто обърнах възглавницата, преглътнах мърморенето и продължихме да се смеем. Значи можело:)



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *