Най-бързо миналите 6 години
Андрей все още е нашата малка душичка, ама като гледам цифрата 6 и май вече не е такова дребосъче. Не знам дали майките на по-малките момчета са склонни да ги държат под крилото си (образно казано, не буквално) възможно най-дълго или просто усещат как идва времето, в което и малките им деца се изплъзват от детството и ролята на „малкото“. Все си казвам има време, а той животът си тече с нормален ход, не спира, не чака и не се връща стъпка назад. Гледайки Андрей и си спомням Никол, питам се кога мина, как се промени, също така се сещам, че и това време сега ще ми се стори като миг, затова все бързам да го запазя възможно най-дълго.
Хем ми носи безкрайно удоволствие да виждам как израстват, като хора и личности, как взаимоотношенията ни се променят и откриваме нови и различни неща заедно, хем някаква пуста носталгия и тъга ме стиска за гушата и не успявам да се оттърва от нея, може би е нормално и трябва да спра да се съпротивлявам на тези чувства, а просто да ги приема.
Андрейко направи цели 6 години. Говори и разсъждава по-добре от някои възрастни, доста е находчив и винаги на място му идва какво да каже, изключително е любвеобилен и има безкрайна нужда от обич и топлина, както и от внимание. Не се отказва докато не получи своето, но и същевременно позволява да го ядосат и наранят за части от секундата. Може да не съм майка, която готви по три пъти на ден или цялото ѝ свободно време е отдадено на децата ѝ, но със сигурност съм майка, която се опитва да ги приема такива каквито са, да не налага своите амбиции и разбирания на възрастен върху деца. Все още успявам да си спомня какво е да си на еди коя си възраст и да търсиш себе си без дори да го осъзнаваш, че е така. Не искам да им казвам каква професия да имат, но искам да им кажа, че трябва да бъдат добри, не искам да им казвам каква заплата да получават или каква кола да си купят, не искам да им внушавам какво значи щастието и успехът, защото за всеки е различно, но искам да им внуша, че винаги трябва да са щастливи с това, което правят, да следват мечтите и сърцето си, дори и да е неразбираемо за възрастните или за нас, родителите им. И искам да знаят, че не е страшно да сгрешат, даже напротив, съвсем нормално е. Животът не е само „напред и нагоре“, животът понякога е тишина.
Та така, моето малко момче стана на 6, всеки ден го прегръщам и целувам, всеки ден му казвам, че го обичам, всеки ден му позволявам да си вземе за градина каквато играчка сам прецени, дори и с риск да стане мишена за шеги и закачки, защото човек трябва да се научи да отстоява себе си, пред обществото, пред приятелите, пред родителите, че и пред самия себе си. Обичам те, мой Андрей. Завинаги бъде себе си, завинаги следвай своите мечти и никога не позволявай на хората да пречупят свободния ти дух и избор ❤
Пожеланието е добре познато клише, което оказва се е трудно осъществимо.
