Бурано

Гледал си го безкрайно много пъти по снимки, предавания, чел си за него в пътеводители и пътеписи, докато в един момент не си си казал „Оф, поредното Инстаграм място, претъпкано и комерсиално.“ Обаче се оказваш във Венеция и не можеш да изневериш на туристическата си душа „Е, как сега да пропусна, а и тя Венеция е празна, едва ли там е лудница?“. Качваш се на вапорета след сто пъти „Burano??“ и „Prossimo vaporetto. Questo non e una tappa per Burano. Vai, vai“ и така докато някой не се смили над теб и не каже, че също отива там и може да го последваш.

Пътувайки към Бурано, имахме късмет да седнем до прозорец и да наблюдаваме хора на всякаква възраст по бански и техните малки моторни лодки, които пърпореха напред-назад покрай нас. Докато не дойде моментът да слезем, изсипахме се вкупом, даже малко се сбутахме кой да слезе пръв и със скоростта на светлината всички се разпръснаха. Тогава се озовахме в една малка уличка, на която не можехме да се разминем, отвсякъде магазини с бели дантелени дрехи и в края ѝ той, Бурано, шарен, цветен, притихнал, леко полюшващ се под жарките лъчи на слънцето, обед е, пердетата пред всяка врата са спуснати, а зад тях се чуват гласове, смехове, тракане на вилици, сърбане, бебе плаче, телевизор работи, чинии се мият, някой кашля, друг си тананика непозната мелодия. Живот.

Островът прилича на детска книжка със съвършени илюстрации. Бяло пране виси пред всеки дом, малки деца тичат и играят на топка на малките площади, възрастни хора са седнали с бастуни на пейките пред домовете си, жени са се спрели да поговорят на входа, докато носят леген с дрехи, мъже стоят в лодките си и ги подготвят за тръгване или тъкмо са се прибрали, туристите пият вино под сенките на чадърите, аз сипвам едно ледено студено Moretti в чаша, докато гледам как момиче полива цветята на прозореца си и разбира се разливам бирата, котките спят по столовете пред къщите, няма глъчка, никой не пречи на никого, няма шумотевица, всичко е като във филм, не, по-хубаво, като в истински живот е.

Обядваме, после обхождаме острова два пъти, купуваме шалове за подарък, говорим си с продавачите, разказват ни, че сме първите български туристи, които срещат това лято, а обикновено има доста, снимаме се малко, помахваме с ръка на една възрастна двойка, а в отговор те ни пращат целувка, тръгваме си, стигаме до вапоретата, пълно е с хора, жадни сме и решаваме да се върнем до мястото, което обядвахме, отново влизаме в сърцето на острова, вземаме си нещо за пиене и сядаме, не ни се тръгва, не ни се разделя с това спокойствие, не ни се напуска този цветен свят, даже малко завиждаме на хората, които остават. Популярната дума „безвремие“ приляга най-много на това място, тук усетих значението ѝ и удоволствието, което всъщност носи. Нямам какво да добавя, такива места не искат много думи и не искат много снимки.

Дано се науча да задържам това чувство или да го изпитвам по-често, защото е несравнимо. За втори път ми се случва сега, точно докато пиша.

С обич, Ирене~