Той на 4
Човек колкото и добре да живее, идва момент, в който разбира, че нещата са извън неговия контрол, идва момент, в който разбира, че единственото, което има е моментът сега (и миналото си, мисля), идва момент, в който разбира, че децата му не са негова собственост, но е отговорен за влиянието си върху тях.
Преди време бях пуснала Q&A в Инстаграм и хората ме питаха предимно какво вино обичам или кое ми е любимото място в Италия, но въпросите за децата ми бяха 2 или 3. Като се замислих защо и стигнах до извода, че изглеждам като „несериозна“ майка, от тези без Монтесори методи, модели на поведение, с точен план кога, какво и защо трябва да им се случи или не трябва. Аз съм майка, която обича да го кара по-леко, не държи да се рецитира „Майце си“ на 4 години, не държи да уплътни вниманието на децата си в безброй креативни занимания и игри (как да се случи като аз самата не съм креативна?!?), не държи да се хранят Био (тук може да изненадам някой :D) и въобще на много други неща не държи, но доброто възпитание не е от тях.
Аз съм майка, която понякога (само понякога) купува чипс, пуска щорите, прегръща си двете деца и ляга да гледат „Тайната на Коко“ за 50-ти път, към средата вече се е отегчила и превърта Инстаграм, но Андрей не забравя да ѝ обръща главата към екрана през няколко минути. Аз съм майка, която обича да си сипе чаша вино и да остави децата си 30 минути в банята под течаща вода (това само, когато Красимир го няма). Аз съм майка, която обичт да чете приказки, но не се вманиачава, че вкъщи трябва да е библиотека. Аз съм майка, която никак не обича чисто новите дрехи да са омазани в кал или лекьосани след едно обуване, но едно врътване на очи и „офф, казах ли ти“ ѝ оправят настроението („Казах ли ти“ е магична фраза). Аз съм майка, която винаги вика в парковете след децата си „Натисни спирачката на тротинеткатаааа“, после се извинява на хората с бебешката количка, чието бебе явно вече не спи, а мъжът ѝ гледа на другата страна „А, тази жена ли? Не знам коя е. Адски писклив глас, не мислите ли? Представяте ли си да живеете с нея?“. Аз съм майка, която винаги казва „Наказан/а си. Никакъв телефон/детско/ (или там каквото друго е важно) за една седмица.“ И наказанието важи точно 15 минути. Аз съм майка, която отдавна спря да се състезава с другите майки, води се по инстинктите си, собствените си усещания и разбирания. Станах и от майките, които не се оплакват, че имат две деца, работят и вършат един куп други неща (моля да ми кажете коя жена не върши един милион неща), защото осъзнах, че най-важно ми е не да си оставя децата, а да бъдат с мен.
Скоро си говорихме с Красимир как вече много ни се иска да започнат нещата да се стабилизират в света, защото много искаме да пътуваме, ама много, много и най-много от всичко ни се иска да сме с децата си, да им покажем свят ( по модерно му), да съпреживеем с тях моментите или просто да се смеем и прегръщаме. Искам някой ден като се обърнат назад в спомените си, да си кажат – „Какво прекрасно детство имахме!“ И ние да сме били част от това детство, а не просто странични наблюдатели. Искам да си говорим за планетата, за суши, за Париж, за приятелствата, за разочарованията, за мечтите, за уважението, за насладата от живота, за различните разбирания и възприятия, за добрината, за принципи и морал, за любовта . За всичко, за което аз не съм говорила с моите родители навремето, но наваксвам сега, защото в някакъв етап от живота си, човек пренарежда истинските и важни неща.
В този ред на хаотични мисли, исках просто да кажа, че най-важното от всичко ми се вижда да обичаме децата си, да бъдем честни и подкрепящи, да искаме да сме с тях, да бъдем тук заради тях и повярвайте ми, за тях това значи много повече от всичко останало.
Днес Андрейко става на 4 години, времето ми мина като миг и най-много от всичко искам да расте заобиколен от обич и хармония, а кога ще проговори английски, ще стане професионален плувец и ще свири на инструмент, ще го мисля по-нататък, защото работата на децата е да бъдат деца, а на нас, да бъдем добри и любящи възрастни.
Честит рожден ден, обич моя! Най-много искам някой ден да пием вино по залез на площад Навона и в очите ти да виждам удовлетворението от това какъв човек си станал, а аз да знам, че имам поне малка заслуга за това <3
